МНОГОЛИКАТА СОФИЯ
МНОГОЛИКАТА СОФИЯ
Автор: Радина Събчева - магистър архитект, НБУ, гр.София
трета награда за есе на тема "Ако (не) бях архитект"
Замисляли ли сте се някога, че един град има много лица? И както често се случва с нас – хората, именно заради многото ни лица, можеш да го ненавиждаш и да го обикнеш… едновременно!
Когато дойдох в столицата преди шест години, за да следвам висшето си образование, някой ми беше казал, че в София има два сезона – кален и прашен и колкото и смешно да звучи тази шега, някак беше успяла да формира у мен много лоши очаквания за града, който уж „Расте, но не старее“. Пропуснах да спомена, че всъщност съм родена в София, но винаги казвам, че съм от Пловдив, където прекарах целия си съзнателен живот. Причината за тази скрита истина е точно онази неприятна представа за големия град, в който има ужасно много хора, които се натъпкват сутрин в трамвая, минават по улици, където дупките са на метър, дишат мръсен въздух и гледат лошо. За съжаление след първата прекарана година тук тази представа се потвърди и се настани трайно в мен, казах си: „Само да завърша и се връщам обратно вкъщи“. Да, НЕ ХАРЕСВАХ СОФИЯ, не я харесвах като неархитект, а като студент по Архитектура – още повече. С течение на архитектурното си следване, обаче, пообиколих улиците, разгледах сградите, направих няколко студентски проекта в рамките на града и осъзнах, че София е като едно умно и лъчезарно дете с потенциал да стане прекрасен младеж, но все още мърляво и невъзпитано хлапе.
Да си призная, първо се влюбих в този град като неархитект, бавно и полека, с жабите в езерото с лилиите в Борисовата, с патиците, които прехвърчат под моста в Южния парк, с гледката от Копитото, с магазинчетата по Пиротска, глъчката при Женския пазар и тракането на трамвая по Витошка, чак след това започнах да виждам и архитектурните му достойнства. Има си предимство да си студент (не)софиянец в столицата – сменяйки квартирите, виждаш и РАЗЛИЧНИТЕ ЛИЦА НА ГРАДА и то истинските, неподправени лица, а не напудрените цветни градинки в Центъра, лъснатите жълти павета и подстриганите чимшири; неслучайно се казва, че ако искаш да усетиш атмосферата на един град, трябва да се движиш по малките му улички. По малките улички на София, дори в Центъра, виждаме изоставени, полуразрушени сгради, някои от които много красиви, може би дори паметници на архитектурата – доказателство, че думите „не старее“ важат избирателно, препълнени кофи за боклук, изпочупени табели и пейки, надраскани фасади, прекършени клони и отъпкани тревни площи и… ще попитате какво общо има това с архитектурата. Има много общо, защото всичко е архитектура, а дори и неархитектурните неща се случват в архитектурна среда. Може би най-важният урок, който научих от висшето си образование е, че целта на АРХИТЕКТУРАТА е да СЪЗДАВА ПРОСТРАНСТВА ЗА ХОРАТА. A нима има по-важно за обществото пространство от града, който обитава?
За да не избягам съвсем от традицията да се изреждат ПРОБЛЕМИТЕ НА ГРАДА, сега е моментът да кажа, че според мен основният проблем на София са противоречията, аз ги наричам „архитектурни лицемерия“. Например: една от най-приятните за колоездене и бягане алеи се намира успоредно до един от най-натоварените и прашни булеварди (бул. „Цар Борис III”); едни от най-скъпите и луксозни жилищни квартали в подножието на Витоша нямат канализация и са осеяни с неасфалтирани улици; общинският автопарк е пълен с нови автобуси, снабдени с платформи за инвалиди, които не могат да се използват ефективно заради ниските и разбити тротоари; на пръв поглед най-неприятните за живеене панелни комплекси имат най-хубавите и просторни затревени междублокови пространства и градинки, често пъти пълни със строителни отпадъци, а новите жилищни комплекси като „Манастирски ливади“ нямат детски площадки, нямат тревни площи, нямат дори дървета по улиците; в милионния град, който се гордее с изграденото си метро, все още движението се затруднява от превозни средства, теглени от една-две конски сили, които „украсяват“ асфалта и прекрачват векове назад в иначе европейската ни столица… и още, и още примери, доказващи, че наглед простички неща могат да се окажат решаващи за облика на един град. Като архитект бих искала градът да се развива, да се радва на големи инвестиции и грандиозни проекти, но като (не)архитект виждам, че за да постигне тези неща, първо има нужда да се превърне в ПРИЯТНО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ.
Като студентка направих няколко проекта за важни градски пространства в София и видях, че практически е възможно площад „Славейков“ да запази книгите, но да се откаже от неугледните железа на сергиите, че площад „Св.Неделя“ може да стане приятно пешеходно пространство, което не изключва трамвая и античните разкопки, че „Люлин“ може да не прилича на пустинна полуиндустриална – полужилищна зона, че старите сгради с красива фасада могат да служат за друго освен за квартално бунище… и се обнадеждих, зарадвах се като бъдещ архитект и поисках да създавам градски пространства за хората, които също да им се радват. И после… после се случи „конкурсът“ за Метростанция 20, „конкурсът“ за Вторичен градски център, „фонтанът“ на „обновената“ „пешеходна“ Витошка, преместих се в нова жилищна кооперация, където изискуемите по норматив паркоместа липсват, защото целият заден двор се ползва от автосервиз, затова колите паркират на тревните площи в градинката, а децата играят на асфалта на уличното платно – ПАРАДОКСИ ИЛИ АРХИТЕКТУРНИ ЛИЦЕМЕРИЯ?
И така, колкото повече напредваше следването ми, толкова повече се плашех, дипломирах се и тотално се отчаях. Един лъч светлина за младото ми архитектурно достойнство са зелените трамвайни релси на „Руски паметник“, които нямаше да бъдат реалност ако не беше настойчивата ГРАЖДАНСКА ПОЗИЦИЯ именно на хора – неархитекти. Този малък софийски отрязък с окосена трева, по който пъпли трамваят, сега ще напомня на нас – архитектите, че винаги трябва да търсим мнението на гражданите било то чрез анкети, обществени обсъждания или гласуване в социалните мрежи, а градската управа може би ще започне да се вслушва в избирателите си, да дава гласност на всяка промяна в градските пространства и да прави истински архитектурни конкурси, където да си първопремиран наистина да означава да видиш идеята си реализирана.
Ако не бях архитект, сигурно щях да обвинявам архитектите за всички изброени и много други градски проблеми; като архитект, обаче, ви казвам, че не са виновни само архитектите, или само градската управа, или само гражданите… А когато отговорността е споделена, се превръща в ничия отговорност, а безотговорността постепенно води до хаос и саморазрушение. Наглед, твърде апокалиптична тази картина може да стане реалност за вашия град, за София – моят роден град. И тогава няма значение дали си или не си архитект, защото ГРАДЪТ Е НА ВСИЧКИ и отговорността за това той да расте, но да не старее, морално и физически, е на всеки един и на всички ни заедно.
/Избраните десет фотографии показват един нестандартен поглед от възприемането на столицата, различен от познатите ни туристически-ориентирани изгледи на емблематични за София места. Илюстрациите представят идеята за многоликата и противоречива същност на града с неговите проблеми, слабости, грешки и едновременно с това необятен потенциал за развитие/
АКО НЕ БЯХ АРХИТЕКТ, щях да искам да бъда, за да направя всичко възможно този пълен с живот, природни богатства, красиви гледки, старинни сгради и още по-ценни археологически разкопки от Улпия Сердика, живописни улички и паметници на архитектурата, историята, културата и всички видове изкуства, толкова противоречив и колоритен град да се отърве от калното и прашно прозвище и да заслужи гордостта на всеки, който живее в него.