СТРОИТЕЛСТВО ИМОТИ брой 20

МЛАДИТЕ СПЕЦИАЛИСТИ СА РЕАЛНИЯТ ШАНС НА БЪЛГАРИЯ

– Защо избрахте да се реализирате в България?
– Тепърва навлизам в етапа от живота си, когато ми предстои да се реализирам професионално и се надявам това да стане тук – в България. Избрах да следвам висшето си образование в български университет, защото силно вярвах, че университетът, където и да се намира и колкото и високо да е в световната класация, сам по себе си не произвежда професионалисти. Смятам, че висшето образование е само една от многото необходими съставки на професионализма, а за архитектурата това важи в особено голяма степен, защото архитектът трябва да разчита на далеч повече от прочитането на няколко учебника и изчертаването на няколко студентски проекта. В професионалното си самоизграждане всеки студент по архитектура трябва да премине през много творчески търсения, да се научи да филтрира огромния обем от информация, да изгради чувство на отговорност пред обществото, да развива интересите си в различни области на човешкия живот – с други думи, да не спира да се образова в и извън лекционната зала, за да е сигурен, че ще може да създава адекватна среда за обитаване. Сега, на прага на дипломирането си, повече от всякога съм убедена, че макар като студентка да съм следвала стриктно тези условия, архитектурното ми образование тепърва започва и ще върви винаги ръка за ръка с професионалното ми развитие. В България обаче именно тази първа стъпка към професията, веднага след завършване на университета, се оказва изключително трудна. Вярвам, че страната ни има голям потенциал, но по-важното е, че само с младите си професионалисти има и реален шанс. Засега винаги съм успявала да намеря причини, които да ме задържат да остана тук, но именно наближаващият период – между дипломирането и търсенето на работа по специалността – ще е решаващ за това дали да избера България отново.

– Какви са трудностите, с които се сблъсквате във Вашата работа?
– Основната парадоксална трудност, с която се сблъсквам като млад специалист, е, че липсата на опит се оказва необходимо и достатъчно условие за забавяне на професионалната ми реализация. Друга спънка е липсата на организация на почти всички нива в бранша, като се започне от университетите, мине се през браншовите организации и общинските и държавни институции и се стигне чак до частните архитектурни бюра. Все по-често осъзнавам с реални лични примери, че не толкова липсата на организационни способности, а незаинтересоваността е в основата на този проблем, както и неспособността на някои хора да признаят: „Да, аз сгреших, виновен съм, ще си понеса последствията, ще се поправя“. Понякога дори не става въпрос за материална или каквато и да е облага, а чисто и просто за апатия… А това действа ужасно демотивиращо за един млад човек.

– В каква обществена кауза във Вашия град бихте се включили?
Всичко, което развива обществото и променя мисленето на хората към по-добро, считам за обществена кауза – от изхвърлянето на боклука на предназначените за това места, осигуряването на достъпна среда за хората с увреждания, грижата за здравословна среда на живот, до гласуването на изборите и гражданския контрол върху управлението на града. Макар да съм родена в София и последните 6 години да съм живяла в столицата, „моят град“ си остава Пловдив заради неподражаемата атмосфера и силата на хилядолетната му история. Затова ме боли, когато виждам как с лека ръка се правят опити тази история да бъде подменена с фалшивата представа за „туристическа атракция“ и съм винаги готова да застана твърдо против решения от сорта на това праисторическият комплекс на Небет тепе да заприлича на Дисниленд, да се разкопае „Цар Симеоновата“ градина – паметник на градинско-парковото изкуство, за да се построи паркинг или да се проведе чалга концерт на Античния театър. И с радост виждам, че все повече хора възприемат града като ценност, а не като даденост и са готови да се борят за опазването на автентичния му дух. Това ми дава надежда за България.